Всеобщата Декларация за правата на човека е приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Тя е преведена на поне 375 езика и диалекта, което я прави най-превежданият документ в света. От 1950 г. по този повод на 10 декември се отбелязва Международният ден за правата на човека. Декларацията е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Тя се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони.
Историята на моралните и ценностни принципи, заложени в Декларацията, може да бъде проследена в развитието на различни религиозни вярвания и културни традиция по целия свят. Европейските философи от ерата на Просвещението разработват Естествени закони, според които всички човешки същества се раждат в едно присъщо и естествено „добро“ състояние. От този факт те стигат до заключението, че трябва да съществуват и фундаментални права, които да важат за всеки един човек. Вижданията на тези философи постепенно изграждат единна концепция, която става основа за приемането на Декларации на правата в Англия и САЩ и Декларацията за правата на човека и гражданина във Франция. Първите международни документи от подобно естество са Женевската конвенция от 1864 г., отнасяща се до защитата на ранени противникови войници и на медицинския персонал, грижещ се за тях, и Хагската конвенция от 1899 г., която забранява употребата на химически оръжия.
